"Любов: Начин на съществуване, изпълнен с простителност, грижа и подкрепа към другите. Това състояние не е продукт на ума, а се излъчва от сърцето. Любовта се фокусира върху същността, а не върху конкретиките в ситуацията. Тя се занимава с цялости, а не с фрагменти. Тъй като възприятието е заменено с визия, любовта не заема позиции и е способна да вижда стойността и привлекателността, вродена във всичко, което съществува."

др. Дейвид Хокинс

Откъс от предстоящата книга "Приемане" на Др. Дейвид Хокинс

Целебният ефект на любовта

В нашето общество страхът има характер на пандемия. Той е доминиращата емоция в познатия ни свят. Преобладаваше и сред хилядите ми пациенти през десетилетията медицинска практика. Страхът се разпространява в толкова много области и приема толкова разнообразни форми, че тази книга няма да ни стигне да изброим всичките му разновидности.

Страхът е свързан с оцеляването и затова умът му отделя специално внимание. Животът на повечето хора е толкова пропит от това чувство, че се е превърнал в гигантски набор от компенсаторни механизми за преодоляване на страховете. Сякаш това не стига, та и медиите ни заливат с ужасяващи събития, например в новините тази сутрин: „Терористична група заплашва да отрови хранителните ни запаси“. Такива заглавия изскачат постоянно, все едно искат да дадат на ума допълнителни възможности да овладее най-ужасяващата от всички емоции. Както се пее в песента: „Ние сме разпънати между страха от живота и страха от смъртта“[1].

Когато всички компенсаторни устройства на ума се провалят и страхът обземе съзнанието чрез ясно изявени пристъпи на тревожност или фобии, етикетираме човека като страдащ от тревожна невроза. Интересно е да се отбележи, че успокителното Валиум е най-продаваното лекарство в Америка.

Страховете имат тенденция да ескалират. При типичния пациент фобиите се разпространяват прогресивно във все повече области на живота, което налага все повече ограничения на дейността. Тежките случаи са напълно парализиращи. Такъв беше случаят с пациентка на име Бети.

Бети беше на 34 години, но изглеждаше много по-възрастна, защото бе изпосталяла, с изстрадал вид. Влезе в кабинета, натоварена с купища хартиени торбички, в които по-късно стана ясно, че има 56 бутилки със здравословни препарати, витамини, хранителни добавки, както и няколко торби със специална храна. Страхът ѝ беше започнал като фобия от микроби – скоро всичко около нея изглеждало замърсено с микроби. Беше я страх от заразяване с болести и това бе прогресирало до страх от рак. Тя вярваше на всяка страшна история, която прочете, така че се страхуваше от почти всяка храна, от въздуха, който диша, и от слънчевата светлина върху кожата ѝ. Носеше бели дрехи, защото се страхуваше от боите в тъканите.

Никога не сядаше в кабинета ми от страх, че столът може да е замърсен. Когато ѝ трябваше рецепта, молеше да я напиша на лист от средата на блокчето с рецепти, който не бе пипан. Освен това искаше сама да откъсне листа – не трябваше да го докосвам, защото може по ръцете ми да има микроби от ръкуването с предишния пациент. През цялото време носеше бели ръкавици. Поиска да бъде лекувана по телефона, тъй като се страхуваше да пътува до офиса още веднъж.

Следващата седмица каза по телефона, че се страхува да стане. Щеше да се обади от вкъщи, от леглото, защото вече я бе страх да излезе на улицата. Започнала да се плаши от крадци, изнасилвачи и замърсен въздух. В същото време се притесняваше да остане в леглото от страх, че може да се влоши. Отгоре на всичко, започна да се страхува, че губи ума си. Опасяваше се, че лекарството няма да ѝ помогне и че може да има странични ефекти, но пък не смееше да не го вземе от страх, че няма да се подобри. Сега каза, че може да се задави с хапчетата и е спряла да приема дори хранителните си добавки, камо ли предписаните лекарства.

Страховете ѝ бяха толкова парализиращи, че блокираха всеки терапевтичен ход. Не ми позволи да говоря със семейството ѝ. Страхуваше се, че ще разберат, че ходи на психиатър и ще я помислят за луда. Бях напълно объркан и седмици наред си блъсках мозъка как да ѝ помогна. Накрая пуснах нещата. Изпитах облекчение от капитулацията и напълно се предадох: „Не мога да направя абсолютно нищо, за да ѝ помогна. Единственото, което ми остава, е просто да я обичам“.

Това и направих. Просто мислех за нея с любов и често ѝ изпращах любящи мисли. Дадох ѝ толкова любов, колкото можех по телефона. Накрая, след няколко месеца „любяща терапия“, тя се подобри достатъчно, за да дойде в офиса. С течение на времето страховете и задръжките ѝ намаляха, въпреки че никога не стигна до някакво прозрение. Каза, че твърде много се страхува да говори за психология и затова през месеците на лечение, които се превърнаха в години, единственото, което правех, бе да я обичам.

Този случай илюстрира нещо, което казахме в главата за апатията – по-високата вибрация, като любовта, има лечебен ефект върху по-ниската вибрация, която в случая бе страхът. Любовта носи на пациента уверение, че няма страшно. Често можем да успокоим страховете на друг човек само чрез физическото си присъствие и любящата енергия, която излъчваме към него и с която го обгръщаме. Лечебният ефект не се дължи на това, което казваме, а на самото ни присъствие.

Можем да научим още един от законите на съзнанието:  страхът се лекува с любов. Това е централната тема на поредицата книги на психиатъра Джери Джамполски (например „Любовта е освобождаване от страха“[2]). На това се дължаха оздравяванията в Центъра за лечение на нагласите в Манхасет, Лонг Айлънд, където бях съосновател и медицински съветник. Лечението на нагласите се осъществява чрез групово взаимодействие на пациенти с тежки или нелечими заболявания, а процесът на оздравяване е свързан с пускането на страха и замяната му с любов.

Същият механизъм прилагат великите светци и просветени лечители. Самото им присъствие има силата да лекува поради интензивната вибрация на любов, която излъчват. Целебната сила, която се предава чрез духовното взаимодействие, се предава и чрез любящи мисли. Носят се легенди за множество хора през историята, които са се излекували с такъв вид любов. Има и по-съвременни случаи, например Майка Тереза. Твърди се, че благодарение на нея множество хора са се изцелили чрез механизма на безусловна любов и сияйно присъствие. За незапознатите със законите на съзнанието, този вид изцеления изглеждат чудодейни. Но за тези, които ги познават, подобни явления са обичайни и трябва да се очакват. Високите нива на съзнание сами по себе си са способни да лекуват, трансформират и просветляват другите. Ценното в механизма на капитулация е, че като се предадем пред блокажите на любовта и ги пуснем, способността ни да обичаме се увеличава прогресивно. Енергията на любовта е способна да лекува както самите нас, така и другите.

Единственият недостатък на тези изцеления е, че здравето често се поддържа само в близост до човека, излъчващ любов на високо ниво. Болестта се връща, когато хората напуснат неговото присъствие, освен ако не са се научили да издигат собственото си съзнание.

Може да попитате: „Ако изпращането на любящи мисли има лечебна сила, как така толкова хора са в болница, независимо от любящите си и грижовни семейства? Защо любовта на семейството не лекува болния?“. Отговорът е във вида на мислите, които семейството изпраща на пациента. Ако ги изследвате, ще установите, че са предимно мисли, провокирани от мъка и страх, съчетани с вина и смесени чувства по отношение на пациента.

Можем да си представим любовта като слънчевата светлина, а негативните мисли като облаците. По-висшият, по-голям Аз е като слънцето, а негативните мисли, съмнения, страхове, гняв и негодувание засенчват слънцето и пропускат съвсем слаба светлина. Исус Христос казва, че всеки е способен да лекува чрез вяра. Постигналият извисено съзнание или светецът е разчистил облаците от негативизъм и излъчва цялата лековита сила на слънцето. Ето защо светите човешки същества имат такава магнетична сила, че привличат огромни маси към физическото си присъствие. На рождения ден на покойния индийски светец Шри Рамана Махарши например се стекоха 25 000 души и стояха скупчени един до друг под знойното тропическо слънце, за да отпразнуват присъствието му и да му пожелаят добро.

Когато систематично се отказваме от съпротивата срещу своите страхове и капитулираме, свързаната с тях енергия се освобождава, пренасочва се към любовта и засиява. Следователно безусловната любов има най-голямата сила. Това е силата на славните светци. Безусловната любов е и силата на майката и бащата, чието присъствие е много важно, за да се научат децата да обичат, докато растат. Зигмунд Фройд отбелязва, че най-голямото щастие, което може да ни сполети, докато израстваме, е да бъдем любимото дете на майка си.

А какво да кажем за хората, които като малки не са имали щастието да се къпят в безусловна любов? Съществува общоприето схващане, че ако не сме я преживели, сме някак белязани или осакатени за цял живот. Ала не е така. Човек, който е изпитал голяма любов в ранните си години, страда от по-малко страхове и е набрал преднина, но любовта е вродена у всеки. По природа ние разполагаме със същото вибрационно енергийно ниво на любовта. Тя е самата ни същност и характерът на протичащата през нас жизнена енергия, благодарение на която дишаме и мислим.

Може да се вгледаме в себе си и да видим, че сме позволили на страховете да се разпрострат дотолкова, че да ни попречат да изживяваме собствената си природа. Тогава ще съзрем наново любовта в себе си, ако използваме механизма на капитулация и по този начин разсеем облаците от негативизъм. Преоткривайки тази вътрешна любов, се натъкваме на истинския източник на щастие.

[1] Песента е на  Thoreau  –  Afraid. – Б. ред.

[2] Джамполски, Дж. Любовта е освобождаване от страха. София: Кибеа, 1998, 156 с.

Какво означава да приемеш дадено чувство, да капитулираш по отношение на него и да го пуснеш? Това значи да осъзнаеш, че изпитваш чувството, да го оставиш да се навдигне в теб, след това да останеш с него и да му позволиш да протече както иска, без да се стремиш да го променяш или да предприемаш каквото и да е. Идеята е просто да го допуснеш да съществува и да се съсредоточиш върху освобождаването на енергията, която стои зад него. Първата стъпка е да си разрешиш да изпиташ чувството, без да му се съпротивляваш, да си го изкарваш на другите, да се страхуваш от него, да го осъждаш или да морализаторстваш по негов адрес. Трябва да се откажеш да го преценяваш и осъждаш и да прогледнеш за факта, че то е просто чувство. Техниката е да стоиш с чувството в състояние на пълна капитулация – т.е. да се откажеш от каквито и да е усилия да го видоизменяш. Предай се пред емоциите и се откажи от желанието да им устояваш. Това, което поддържа емоциите живи, е съпротивата срещу тях. Когато приемеш дадена емоция и престанеш да се бориш с нея или да се опитваш да я видоизменяш, тя се преобразува в друга. Този процес носи лекота. Ако не се противиш на дадено чувство, енергията, която стои зад него, протича, разсейва се и то изчезва.

В началото на процеса ще усетите страх и вина задето изпитвате чувства – ще забележите съпротива срещу чувствата по принцип. За да позволите на емоциите да се надигнат, ще е по-лесно първо да пуснете реакцията си срещу тях. Прекрасен пример в това отношение е страхът от самото чувство на страх. Първо пуснете уплахата или вината, които изпитвате по отношение на даденото чувство, и след това навлезте в него.

Когато пускате емоцията, игнорирайте всички мисли. Фокусирайте се върху нея, а не върху тях. Мислите могат да се самонавиват безкрайно, пораждайки още повече мисли. Те са просто опит на ума да намери рационално обяснение за наличието на чувството. Истинската причина за надигането на това чувство е натрупаното зад него напрежение. В един момент то не издържа на напора на тази енергия. Мислите или външните събития не са причина за емоцията, а само извинение за нея, измислено от ума.

Щом малко напреднем в приемането на негативните чувства, ще забележим, че всички те са свързани с базовия страх дали ще оцелеем. Те са само програми за самосъхранение, които умът смята за необходими. Техниката на капитулация постепенно „демонтира“ тези програми. Процесът изважда наяве базовата мотивация, която стои зад чувствата.

Да се предадеш означава да не изпитваш силни емоции по отношение на каквото и да е: „Ако стане – добре, ако не стане – пак добре“. Когато сме свободни, пускаме това, в което сме се вкопчили. Може да се радваме на нещо, но то не ни е нужно, за да сме щастливи. Стартира процес на прогресивно отслабване на зависимостта от хора или външни неща. Тези принципи са в съответствие с основното учение на Буда да избягваме прилепването към нещата от този свят, както и с напътствието на Исус Христос „да бъдем в света, но не от него“.

Понякога пускаме дадено чувство, но после забелязваме, че то се връща или продължава да е активно. Това се дължи на факта, че в нас е останала още от неговата енергия, пред която предстои да се предадем. Цял живот сме тъпкали чувствата и може да сме отблъснали много енергия, която трябва да излезе и да получи признание. Когато в нас настъпи приемане, незабавно ни изпълва по-леко, по-щастливо усещане, наподобяващо еуфория.

Ако се предавате непрекъснато, става възможно да пребъдвате в състояние на свобода. Емоциите идват и си отиват и в крайна сметка осъзнавате, че вие и емоциите ви не сте едно и също. Истинското ви Аз просто ги наблюдава. Преставате да се идентифицирате с емоциите си. Азът, който наблюдава и съзнава случващото се, остава постоянно един и същ. Колкото повече си давате сметка за непроменливия свидетел в себе си, толкова повече се идентифицирате с неговото ниво на съзнание. Постепенно се превръщате по-скоро в свидетел, отколкото в личност, преживяваща събития. Приближавате се все повече до истинското Аз и започвате да виждате, че през цялото време сте живели под заблудата на чувствата. Възприемали сте се като жертва на емоциите. Сега виждате, че те не показват истинското ви Аз, а са дело на егото – този колекционер на програми, за които умът по погрешка е вярвал, че са необходими за оцеляването.

Капитулацията действа измамно мигновено и недоловимо, но има силен ефект. Често капитулираме, без да разберем. Ала нашите приятели ни помагат да осъзнаем промяната. Една от причините за това явление е, че когато пуснем нещо изцяло, то изчезва от съзнанието ни. Тъй като вече изобщо не мислим за него, не съзнаваме, че е изчезнало. Това е често срещано при хората, които израстват в съзнанието. Не сме съзнателни за всички пластове, които сме преобърнали в дълбините – вниманието ни е съсредоточено върху лопатата, с която работим в момента. Не съзнаваме колко са намалели натрупаните в нас залежи от изкопаеми. Често първите, които забелязват промяната, са приятелите и семейството ни.

За да следят напредъка, много хора записват своите победи. Това им помага да преодолеят съпротивата, която обикновено изниква под формата на: „Това не върши работа“. Постигналите огромен напредък често твърдят: „Просто нищо не става“. Понякога трябва да си припомняме какви сме били, преди да започнем процеса на предаване.